За любовта и сладката болка от нея…

Е повечето от вас знаят основната причина да стигна някога до Истанбул. И да това бе зова на сърцето. През последната година и половина, много пъти се опитах да се преборя с него, да избягам може би, защото се страхувах от това да не видя отново лицето, което всъщност заемаше голямо пространство от мислите ми. И въпреки всичко не успях, защо…предполагам, че сърцето ми отлетя на някъде и не иска да се върне. Иска ми се да ви говоря за всичките щастливи мигове които прекарах там…Ако някой от вас се е заслушвал в текста на Ring My Bells, е хора усетих всичко това, истината е, че не бяха нужни думи, не бе нужно нищо, за да усетя всяко едно прекрасно чуство. А колко трудно ми бе да дам обещание, че няма да заплача…Със стиснати зъби, гледах за пореден път, как някой които обичам и означава наистина много за мен се отдалечава и лицето се губи в мрака, в момента в който го изгубих от поглед сълзите потекоха. Падаха една след, друга и сякаш нещо раздираше сърцето ми. Незнам дали това е значението на думата обичам или любов, знам само, че въпреки разстоянията и времето се оказа, че чуствата ми са останали непроменени. За пореден път оставих сърцето си там и за пореден път сълзите ми потекаха, докато челото ми усещаше допира на студеното стъкло…Дори сега когато пиша това очите ми се пълнят със сълзи, имам желанието да го прегърна и да се върна обратно, но единственото което ми остава е да чакам отново да усетя всички тези неща и от някъде отново да се потопя в магията да усетя дъха на човека който обичам близо до себе си.

Destination Istanbul, Turkey

Искам преди да почнете да го четете да се освободите от всички предрасъдъци и истории които сте чували. Не знам до колко ще успея да ви потопя в това което събуди в мен този град. Хората които ме познават може да кажат, че съм предубедена, заради факта, че част от мен през последната година и половина е била там, все още е и може би още дълго ще бъде. Но няма да говоря за това, поне не сега. Ще се опитам да ви потопя в магията на един невероятен град. Когато автобуса навлезе в Истанбул, навън валеше, лек ръмеж нищо страшно, и какво ми направи огромно впечатление, огромно знаме на Турция, гордо развяващо се и посрещащо всеки един нов посетител. В главата ми изникна тъжната мисъл, че през скромния си живот не съм виждала такъв флаг в София, леко разкъсан от времето, голям и толкова гордо веещ се, но за това после. Представете си множеството красиви гледки, Босфора с всичките величествени джамии и дворци по брега си, а каква гледка представлява нощно време…Останах безмълвна не един или два пъти. Хилядите светлини отразяващи се в спокойната водна повърхност. Дъхът ми секна, потръпвам дори само като си спомням тази гледка, че кой не би…Да продължим нататък а? Представете си божествения български градски транспорт, където всеки те бута и проклина, киселите контрольори и гратисчиите. Нищо лично България е 8 милиона популация, а само Истанбул е над 15 милиона, но каква беше изненадата ми… Рейса спира, отваря се само първата врата и всички хора културно си плащат и заемат местата си, ако искат да слязат подават сигнал с онези ми ти копченца който в нашите рейсове са абсолютно безполезни…Ако някой се бутне в теб по погрешка се извинява. Боже къде попаднах? Цивилизация предполагам…Още по-голяма изненада, безумен трафик, но рейса се движи гладко…Защо? Ами хората са направили отделни ленти за някои от автобусите си. Впечатляващо, защо ли някой български управляващ не намери време да поразгледа Истанбул. Да продължавам ли нататък?
Събуждам се сутринта и поглеждам през прозореца, прави ми впечатление, че от всяка жилищна сграда се развяват поне по 3-4 национални знамена. И изведнъж в сърцето ме жегва лека болка, съвсем мъничка. Моля ви станете и погледнете през прозорците си…Колко български трикольора виждате? 0? Така и предположих…Тъжно е, но за нас, не знаем как да ценим и обичаме това което имаме, докато те знаят…Но нека не спираме до тук, а продължим нататък…
Излизаме в късния следобяд, когато учебните занятия приключват, впечатлена съм от далече мога да различа учениците с приятните им униформи, за Бога това се казва ученик, тийнейджър, а не ходеща реклама на Планета ТВ с дълбоки деколтета едва на 13, няма ги онези агресивни възгласи има смях…
Отивам на кино и познайте какво…По средата на филма идва пауза като в театрите, хората да могат културно да изпушат цигара, да пийнат нещо, да посетят тоалетната, излишно е да ви казвам колко чисти всъщност са техните киносалони, няма пуканки навсякъде и нагли тийнове, който палят цигара в салона… А колко пъти отивайки на кино сте видели реклама на български филм? 0? Аз видях реклами на поне 2 турски филма…Да хората знаят как да си ценят културата…
И ако до момента все още не сте се отчаяли от това къде живеем и къде живеят другите е време да ви пренеса по нощните улици на Таксим, където дори в 23:00 е претъпкано с хора и полиция. Помислих си, че е заради мача, понеже два големи отбора играят, не оказа се, че просто бдят за реда, защото има много хора, представете си как си ходите спокойно по Витошка някой ви грабва чантата и колкото и да викате няма кой дори да ви обърне внимание…А колко усмихнати лица имаше само там…Трябва да минете през Таксим и тогава ще забравите всички глупави истории с които някой, някога е пълнил главите ни. Хората в баровете танцуват и се смеят, знаят как да се забавляват с усмивка. В Таксим има над 1000 бара, а аз дори не видях някой да скача на бой…
Прибавете всичката тази цивилизация, засмени и топлосърдечни хора и невероятните гледки на този град и ми кажете, че не искате да се върнете отново там. Бога ми искам да се връщам отново и отново и не само защото част от мен е там, а защото този град е удивителен, кара ме да се чуствам жива, кара дъха ми да секне всеки път когато мина покрай някоя удивителна гледка…Когато звука призоваващ мисюлманите за молитва се разнесе над града, дъха ми отново секва, незнам защо, но този звук действа толкова успокояващо, сякаш времето спира…
Опитвам се да намеря подходящата дума с която да определя Истанбул и не мога, дори през цялото време си мислех как ще го опиша, а сега думите ми се губят и бледнеят пред спомена…Това е град изпълнен с живот и този живот те помита, грабва те и те кара да се усмихнеш без причина. Обичам този град и винаги ще го обичам, там съм прекарала най-прекрасните дни от живота си, и независимо какво говорят хората за Турция, ще кажа само едно, преди да видите си спестете жлъчните коментари. Защото мили ми българи, когато слушате Тодор Колев и “Как ще ги стигнем американците” първо се запитайте как ще стигнем Балканите.
А Истанбул, това е една истинска перла, която блести с уникален блясък и придава смисъл на фразата “Да бъдеш жив”. С всеки изминал път ми става все по-трудно и по-трудно да го напускам, че как иначе…Харесва ми да попивам от сиянието, топлината и живота на тази перла наречена Истанбул…

RoseRed в думи…

Името ми едва ли има значение, име като всяко друго в океана разноцветни имена на Българската култура. Какво трябва да се знае за мен…Обикновен човек съм, момиче, да момиче, защото въпреки 24-те си години не се приемам като жена, просто не е дошло времето за това. Една жена е жена, когато има за кого да се грижи, а аз все не мога да нацеля човека. Както и да е отплесвам се…Мисля, че съм земно и нормално същество, макар някои хора да обичат да ме оприличават с гном, но хайде де…и те могат да бъдат сладки! Истината е, че съм адски чуствителен човек, макар и да се опитвам да го прикрия, понякога мога дори да изглеждам студена, но вътре в мен бъка от емоции. Обичам приятелите си и дори да искам не мога да им се сърдя, казвам каквото ми е на езика без да го обмисля в момента, за това понякога наранявам хората на които държа или дори самата себе си. Не мога да живея без музика и книги, храната за душата преди всичко, знам че някъде там ме чака любов, но или аз не съм я открила или тя не е открила мен. Искам да живея сега когато съм жива, а не когато съм изтощена и не ми остава време за нищо. Нали за това е младостта…Искам да оставя нещо след себе си и да даря усмивки…Много усмивки…Искам да бъда като цвете под дъжда попиващо жадно, капките посипали се по мен. Нежен човек съм, макар да се опитвам да го прикривам, защо ли…Прекалено много пъти се парих било то от приятели, било то от любови. Живота си в момента деля с майка си и двете си котки, обичам ги и трите…Обожавам цветята, любимите ми са : момини сълзи, фрезии, люляк и рози. Не обичам алкохола и кафето, но пък имам лошия навик да димя като един малък комин около хората. Е надявам се да бях кратка и да не съм ви досадила! Обичайте и ще бъдете обичани… да бе да…колко обич дадох и още търся кой да ме обича…

Песента която ме кара да се чувствам жива!

Говорейки си за страсти и за Енрике. Чувствали ли сте се някога в емоционална дупка, сякаш да не можете да напишете нищо и да няма какво да ви накара да се чуствате живи? Е да и на мен ми се е случвало, но ето на има една песен която ме кара да се чуствам жива! Няма да ви карам да я слушате, но моето мнение за нея, ако искате го четете де. Това е една изключително прочуствена песен, самото начало на песента, сякаш гали слуха, а текста…О текста ни пренася дълбоко в магията между двама души. Обожавам я слушам я почти постоянно, това не е клипа към нея за съжаление още си няма клип, а и незнам дали ще има, но стига вече съм писала. Enjoy the music!

Енрике Иглесиас…

Вече съм готова да чуя и първите думи…Поредната жена луднала по сладникавата му визия…Да няма да отрека, наистина ми харесва като визия, но не заради това се възхищавам на творчеството му. Незнам за вас, но за да ме грабне една песен, трябва да е наситена с чуство, с много чуство…А той изпълнява песните си по такъв начин, че направо се потапям в тях, дори самото му присъствие и изразителност на жестове и поглед помита. Не мога без музиката му, част от моя живот е през последните 10 години. Възхищавам се и на текстовете които пише…Колко реални могат да бъдат…ирония…дори често намирам себе си и много от възгледите си в тях. Няма негова песен която да не ми харесва…Обичам ги всички, до една…

Хората без които не мога…приятелите!

Мда едва ли някой би се очудил, че отново съм се потопила в магията на музиката и размишлявам, че аз ако спра да мисля мозъка ми паяжини ще събере…Но стига вече сме се отклонявали от темата. Какво е живота без приятели ? Незнам…не искам и да знам. Имам малко, но смятам, че са истински. Мда с риск някой да ме положи много лошо по главицата ще ви изтипосам един по един. Да започнем с хората които познавам на живо всички вие : Дес, Лекс, Нед, Дени, Илиана (е тази оФчица може и да не го прочете), Митьо теб ако те забравя съм за бой…Зайо…и ти едва ли ще четеш. Но на мъжете за сега няма да отделя толкова внимание, че ще вземе да стане приказка от 1001 нощи (да не си помислите нещо, нищо сексуално нямам предвид).
Да почнем от Дес…Какво мога да кажа за Голямото Жълто Пиле Tweety е обичам я! Бога ми обичам я! Колкото пъти се съберем на по бира с нея, се ражда някой бисер, е може да е малко брутален, но все пак бисер. А и винаги е успявала да ме накара да се засмея. Тя е както се вика “my tuff girl”, да ама не (ще ме прощаваш), виждала съм някакви проблясъци на чуства да преминават през нея и вярвайте ми всъщност е едно много мило и добро същество. Как да не я сплескам с гуш а?
Ами за Лекс…Хех като извади този тъжен влажен син поглед и като каже прословутото “У-тю-тю” гушкайки ме, дори да ми се реве просто не мога да не се усмихна. Преди 2-3 дена бях много сдухана, ама многооо и тя ми написа такива мили нещица в скайп, че просто ми се искаше да я нагушкам, а колко пъти само ми е връщала музата…Обичам те мое сладко върколаче! Нямаш си идея колко!
Нед…Малкото диване. Ахаха не мога да не я обичам, просто не мога! С това въображение винаги като е наоколо е забавно, а всъщност е душичка, едно мило и сладко същество и е супер мега добричка. Ще се радвам някой ден да прочета първата й книга, много ме зарадва, когато сдухана от Някой тя веднага реагира с думите “Кой да набия!” Обичам те за това, но няма нужда!
Дени…Ангелчето ни тя, толкова добричка и всеотдайна, толкова мила и любвеобилна, че просто няма човек който да не я обича, а който не може да я оцени е прав му път, ние всички я оценяваме и обичаме, ама много!
Илянка! Мойто слънце неземно дето 10 години, че и повече му стоя като трънче в да де…Тук ако се разпиша ще стане сага, толкова общи спомени и преживявания, че няма на къде, обичам я и винаги ще я обичам!
Митьо и Зайо ще ме извинявате, че няма да дълбая върху вашите Важни за Мен особи, но дамите с предимство нали така….!
Искам да спомена и едно слънчице, което не познавам лично, но наистина много обичам с него сме си се депресирали и смели заедно : ani4ka_89 или иначе казано Broken Wings имам едно послание към нея…Аничке влизай в някой Софийски университет, за да те пометем с нас на някъде!
Обичам ви всички! Вие правите тежкия ми ден преминал в работа забавен и по-красив, вие сте всичко това от което имам нужда!

Любовта или какво е за мен…

Любовта е нещо възхитително, независимо дали е споделена или не. Нещо свято. Ще си позволя да цитирам Енрике Иглесиас : “Исках да пиша за любовта, защото тя е това с което всички се идентифицираме. Всеки знае какво е да обичаш. Страдаш заради нея, а след това отново тя те прави истински щастлив.” И наистина е така, колко пъти всеки един е плакал заради нея…а колко пъти щастливата влюбена усмивка е цъвтяла по лицата ни ? Истината е, че за мен любовта е като фея крачеща с две рози в ръка…Бяла и черна…Всички можете да се досетите, коя е бялата нали ? Тази която те прави щастлив. Тази която ти помага да намериш уют в прегръдките на любимия човек и да се чустваш сигурен. А черната…Бога ми незнам за вас, но аз лично съм събрала цяла дузина от тях…Колко пъти съм поемала черната в ръка със сълзи на очи, но никога не губя надежда, защото вярвам в нея…Вярвам, че един ден ще бъда обичана така както аз обичам, а аз обичам от цялото си сърце, един път в живота ми се случи да бъда обичана така и ще го видите в творчеството а до тогава…е просто ще си останете с персоналното ми мнение по въпроса. Сега седя и слушам една песничка на въпросният изпълнител…Ring my bells…Заслушвам се внимателно в текста й и се чудя еротичен ли е или е нежен…Бих могла да кажа и двете…Че какво е любовта без еротиката…Да усещаш парещия дъх на любимия и да не можеш да го отречеш…Да знаеш, че дори начина по който човека до теб се движи те кара да се чустваш жив!

Изневярата…какво ви става бе хора?!

Е да не си помислите, че пиша за себе си. Нее…не са ми изневерявали до сега или поне аз не знам, и по-добре, но определено не за мен, а за този който се е престрашил да направи действието, но хайде да не се уливаме в размисли по мен и моята тъмна същност. Макар, че това си е чист размисъл, но не за мен. Е може би за гледната ми точка по въпроса или заради това, че достатъчно хора вече са си изплаквали очите на рамото ми страдайки от това, било то мъже или жени.
Защо хората изневеряват? Срам ме е да си го призная, но ми се случи един път. Мда…убийте ме с камъни, но бях млада и зелена. Много млада и много зелена, така де…Дори не помня кога беше преди пет ли шест ли години. Знам, че след това сама пред себе си се чуствах кофти. Повече не повторих. Но въпреки, всичко не всички са като мен. На някои хора просто им харесва да го правят. Винаги съм се чудила защо. Добре де, какъв е смисъла тогава да казваш “Обичам те!”, човек който обича не изневерява, доволен е от самото присъствие на половинката си. Нали за това е смисъла да сме с някой,взаймността, топлината…Ако не искаш да си с някой просто му го кажи, а не хуквай след всяка фуста или след всеки Адонис, показвайки на човека до теб, че не е единствен.
Много хора ще се оправдаят: “Това беше само секс, знаеш, че обичам само теб…” Да ама мили ми приятели и приятелки, защо си мислите, че след като за вас е секс, за половинката ви е същото. Не се ли замисляте какъв нож забивате в сърцата на горките хорица които ви обичат и може би дават живота си за вас? Едва ли…важно е само да задоволите сексуалния си животински и първичен нагон, без значение колко ще боли. Кофти ми е като знам, че някога и аз съм била от вашата страна на ситуацията…Е може би имам малко в повече съвест или се уча от грешките си знам ли.
Още си спомням един прекрасен човек, супер чувствителен и добър, беше хлътнал по една мацка, ама много. Бога ми гледаше я като принцеса и какво стана след това, е поникнаха му рогца, ама не рогца като на дяволчето Фют, ами направо голееееееми еленски рога. Човечеца му стана кофти не го показа на девойката, показа го на мен, да ама мен май ме заболя много. Мразя да гледам как добрите хора страдат, заради глупави и необмислени действия на другите. Тази история се е
повтаряла не един или два пъти, било то мъж или жена се тая. Аз си отнасях болката ми сякаш е моя. Защо? Ценя любовта, ценя мира и спокойствието между двама. Ценя взаймността. И ето тук идва момент в който се замислям и за другите персонажи. Третите лица. Трябва ли да се наслаждавате така от болката на другите, лягайки си с някой обвързан. Нима начина да си върнете на Пешо, Гошо, Тошо, Мара, Пена и т.н. дето ви изневерили преди еди колко си години е да накарате някой да се чуства унизен и наранен, така както вие сте се чуствали тогава?
Мда едва ли на някоя кака или батко им пука, чие сърце нараняват, важното е, че не е тяхното и, че са получили това което искат. Ама и аз плямпам големи глупости нали? Знам знам…Ама съм си просто такава. Приемам нещата които се случват на хората около мен, като мои болежки. Стига съм ви тормозила с тази тегава темичка. Просто една гореща молба от мен, ако сте с някой бъдете с него, и не си лягайте с други, просто уважете и пазете човека който е до вас. Защото никога не знаете в крайна сметка кой ще страда повече, той или самите вие, когато разбитото сърце си тръгне огорчено, а всъщност се окаже, че искате само него и никой друг!

Променят ли се хората…

Живота е низ от промени, мени се постоянно, но променят ли се хората ? Всеки от нас знае прословутата поговорка “Вълка кожата си мени, но нрава не.” А дали е така? Все още мисля и дълбая по този въпрос. Склонна съм да приема, че не. Макар, че понякога въпреки всичко нещо мъничко дори и най-малкото може да се промени някъде дълбоко в нас. Като например, харесваш някоя животинка, но не би я гледал вкъщи и няколко дни след това, виждаш такава животинка в беда прибираш я и започваш да се грижиш за нея и да я обичаш. Това е промяна, значи можем да се променяме. Но ето пак в мен изниква мисълта, която противоречи на предходната, хората не се променят. Такива явления като първото са рядкост, може би се иска добро сърце, малко повече емоция знам ли, знам само, че хората не се променят. Не защото така ми е кеф, просто житейски опит, може би скромен, но все пак някакъв. Или поне не променят лошите си навици и страни. Променят живота си, променят работата си, сменят половинките си, но никой никога не се спира с въпроса : А дали не трябва да променя себе си? И така всички се затваряме във вечния кръговрат на търсене, без да си даваме сметка, че ако не намираме може вината и да е в нас. За пример ще използвам себе си, не за друго, ами вече достатъчно ме обвиниха в гномстване и безсърдечие. Знам си лошите навици, Бога ми бъркат в собствените ми очи. И какво правя за да ги променя? Нищо…Защо? Знам ли, било от мързел, било, защото са част от мен, пък и съвършенни неща в природата няма, а какво ще стане ако си променя лошите навици? Скучно…Да така е…Ще стане скучно. Ще бъда едно кротко послушно същество, което просто ще мига на парцали, и всичко ще му е наред. Да ама не…защо да се променям? Да това звучи егоистично, всеки се води от мисълта, “Ако ме харесват ще ме харесват, заради мен, защо да се променям.” Да именно, защо да ни е трудно, като може да ни бъде лесно. Да очакваме всеки да се нагоди по нас, а ние не. В някой момент обаче емоцията наделява става прекалено силна, и нещо в теб се пречупва, осъзнаваш, че въпреки всичко си променил нещо в теб макар и малко, но до кога…Вярвайте ми не за дълго, месец, два може и пет, но след време се връщаме отново в собствената си кожа. Понякога си мислиш, трябва да се променя заради човека до мен, ако го изисква и го правиш и тогава нещата тръгват още по-зле, защо ? Защото просто някой се е опитал да те пречупи, теб и собствената ти воля за живот, дори визията ти за него. И в крайна сметка наистина си мисля, че може би е за добро това, че хората не се променят, или поне повечето. Остава ни просто да се опознаем и да свикнем с добрите и лошите си навици, да се приемем такива каквито сме, а ако нещо не ни изнася или ни дразни прекалено много…е винаги можем да си тръгнем…

Болката…не ме убива, но прави ли ме по-силна?

Е снощи ми се наложи добре да помисля за нея. В смиъсл не физическата, тя ме подпука днес. Но…През живота си съм понесла много болка, толкова много, че сега като се замисля май ми е станала навик. Преживявала съм вскяакъв тип болки. Днес докато в работата ме свиваше корема, и закуската ми напираше да излезе навън (баничките от плиска май не бяха много читави) се замислих, за болката от предходната вечер. И да си кажа правичката май предпочитам гаденето и болките в корема. От кое боли най-много…Загубата на обичан човек, но не поредното гадже което си тръгва, или ние оставяме…Говоря за истинската загуба, невъзвратимата. Не един или два пъти ми се наложи да мина през нея…Почнаха да не ми остават сълзи да си кажа правичката…Да гледаш тъгата около теб, мрачните лица и да чуваш раздиращи вопли…това наистина е болка…
Другата болка от която най-много боли е най-сладката…Любовта…Мда…черната страна на любовта, макар и да боли дори като е бяла, още си спомням момента в който оставях скъп човек на една огромна и непозната гара…С чело облегнато на стъклото на автобуса и очи пълни със сълзи…А той просто стоеше там…Какво да се прави…Живот…Любов…Болка… но каквото не ни убива ни прави по-силни, или поне така казват…вече ме е страх да се влюбя, наскоро за малко да стане е добре, че пропуснах, пак щеше да боли. Не, че не болеше, но щеше да боли зверски…
А какво за физическата болка…О майко! Не категорично! Прекалено голям таралеж в гащите е…Днес се опитвам да работя корема си знае своето изтормози ми душичката…За малко и със закуската ми да ме срещне, но тя не е толкова важна, минава лека полека е или те праща в списъка от първия тип болка.
Страх ме е, болката разкъсва, наранява сърцето ти, и го кара да плаче с кървави сълзи. Дали е свързана с любовта ? Неизбежно… А със смъртта ? Винаги… А с живота ? Е, че ако не е тази кучка болката кой ще ни прави по-силни ?